Приказка за Малкия Принц

Приказка за Малкия Принц

С участието на Иван Юруков /актьор/, Богдана Трифонова /актьор/, Ясен Енчев /солист обой/, Максим Ешкенази /диригент/;

Сценарист: Александър Чобанов

 

  • Урок по пиано

    Автор: Пиер-Аугуст Реноар

 

“Приказка за Малкия принц” е вторият концерт от новата ни поредица, в която запознаваме най-малките слушатели с живота на композиторите, техните основни произведения и епохата, в която са живели и творили.Този път ще ви срещнем с най-красивите класически произведения за деца писани някога.Децата ще се запознаят с композиторите Клод Дебюси, Морис Равел и тяхната вълшебна музика.


Всичко това, разбира се, е поднесено увлекателно и специално насочено към децата.Тук на помощ идват най-добрите приятели на Фортисио Фамилия – актьорите. В “Приказка за Малкия принц” главната женска роля се изпълнява от една от най-обичаните актриси в нашата програма – Богдана Трифонова. Тя е водещ в сутрешното шоу на БГ Радио – Стартер, а преди това се е подвизавала в телевизията – „Часът на мама“, „Денят е прекрасен“ и „Кръгове“.Нашите зрители я познават от приказките за обой и симфоничния оркестър.Главната мъжка роля се пада на познатия ни от много театрални постановки и телевизионни сериали актьор – Иван Юруков.А в нашата програма той има специално място като режисьор на нашите спектакли, фотограф, оператор и какво ли още не.Също така нашите зрители сигурно ще си спомнят неговото участие като телевизионното чудовище от “Приказки за фагот” и водещата му роля в проекта ни за възрастни “Дворжак в Америка”.


Когато обаче двамата актьори се срещат на сцената, нещата стават изключително забавни, защото Богдана Трифонова ще се превърне в хитра пустинна лисица.А Иван Юруков влиза в образа на емблематичния френски писател - Антоан дьо Сент-Екзюпери.


Оркестърът на Софийска филхармония ще се дирижира от създателя на Фортисимо Фамилия – диригента Максим Ешкенази.


“Приказка за Малкия принц” можете да чуете на 24 януари в зала “България” от 11:30 часа.


Всички концерти от програмата "Фортисимо Фамилия" се случват с подкрепата на фондация "Америка за България".


Зала „България”
Цена на билета: 7 лв.
Билети на касата на зала „България”1000 София, ул. „Аксаков”1
тел.: 02/987 76 56, работно време: 09:00 – 22:00 часа
www.ticketplus.bg

 

Импресионисти


автор: Драгомир Йосифов

Трябва да сме много внимателни, когато изказваме впечатленията си от импресионизма. „Впечатлен съм от импресионизма“
например е доста неловко изречение, доколкото ‘impression’ означава точно „впечатление“. Нека след това предупреждение видим що е импресионизъм – а дали има почва у нас или където и да било то – за това ще говорим после.

 

 

И така – импресионизмът, дори още преди да получи това име, е художествено течение, заченато във Франция малко след средата на ХІХ век, по-точно към средата на 60-те години. Границите на това течение или направление, преображенията му в различните изкуства, похватите, идеите му, неговият етос, едва ли могат да бъдат съвсем точно определени. Границите му са „импресионистични“ – приятно размити, прозрачни, убягващи, взаимопроникващи се… Именно строгото разграничение, строгостта на контура, историчността са неприсъщи на импресионизма. Той е роден от отхвърлянето им, от тяхното преодоляване. Винаги е имало различни типове художници, „артисти“ в по-широкия смисъл на думата – такива, които са искали да покажат как светът Е и такива, които скромно отричат да знаят как той Е и желаят да предадат на зрителите, читателите и слушателите само какво впечатление той събужда у тях. Импресионизмът не е обективно изкуство, но облечено в художествена форма впечатление от нещата в потока на времето и на светлината. Ефимерното, изменчивото, нескончаемото в преходността си стои на знамето на импресионистите. И това знаме е развято срещу това на традиционалистите (или „реалистите“, или „академиците“) – там стои вечното, истинното, крепкото, непроменящото се. Всъщност въпросът е дали изобщо е възможно такова „вечно-истинно-непроменящо се“. Импресионизмът очевидно е породен от скептичния отговор на този въпрос. Да видим как са се развили събитията.


Намираме се във Франция, император – след и въпреки множество революции – е Наполеон ІІІ; на консервативната политика съответства поощрявано от нея консервативно изкуство. Уроците на големите изобразителни романтици Дьолакроа и Жерико са позабравени заедно с породилата ги бурна епоха, страстите около битката за „Ернани“ са охладнели, Берлиоз е само един самотен и съкрушен възрастен човек, непонятен в дългия си скок далеч пред уютния вкус на les bourgeois, на почит е величественият, имперски полуреализъм, ценени са изображенията, следващи един сладникаво-триумфален естетически канон. Канон – това е решаваща дума! Канон – сиреч, следване на установени (неизвестно от кого), непроменящи се правила за това що е изкуство. И какво не е, разбира се. Канонът се изработва в тайните ателиета на властта – политическа и естетическа.


Изобразителният канон във Франция към средата на ХІХ век е доминиран от много влиятелната школа на академичните художници, сред които главни са Александр Кабанел, Пиер-Огюст Кот, Жан-Леон Жером с тяхната сладникава, благопристойно неприлична живопис, ласкаещи суетата и сетивото за собствено величие на заможните. Две институции произвеждат и стоят на неумолима стража пред канона: Академията за изящни изкуства и т. нар. Парижки Салон, организиран от същата тази Академия. Съобразяването с вкуса, диктуван от Академията и допускането до изложение в Салона са правели държащия четка и палитра адепт Художник в очите на обществото. Строго определен кръг сюжети (митологични, исторически, библейски), пренебрежение към пейзажа, отказ от ярки цветове и точни правила за смесване на боите, определени техники на рисуване („да не си личат мазките на четката“, и както иронично казват импресионистите: „заливане на цялата картина с кафяв сос“), дори предписани пози и взаимни разположения на обектите върху платното са били задължителни. Един художник от епохата може да направи кариера като участва в Салона, спечели одобрението на журито и медал. Следва откупуване на творбата му от държавата и поръчки от страна на аристократи и заможни буржоа. Художник решил да следва собствени художествени търсения е обречен на провал. Редица млади художници, са редовно отхвърляни от журито, или ако творбите им са приемани, то към тях се отнасят с презрение. Е, при такъв натиск и ограничение се очаква и реакция, нали? През 1863 година журито на Салона отхвърля почти всички картини на млади художници, които не са адепти на академичното течение, а по-скоро последователи на т. нар. „реализъм“ на артисти като Гюстав Курбе, Жан-Франсоа Миле, Камий Коро. Кои са тези отхвърлени от официалния канон млади и не дотам млади артисти? Едуар Мане, Пиер-Огюст Реноар, Клод Моне, Берта Моризо, Едгар Дега, Пол Сезан, Камий Писаро, Сисле, рано загиналият Фридерик Базил… Основният скандал на Салона през 1863 е този със „Закуска на тревата“ на Мане; напрежението е тъй голямо, че самият император, нежелайки да наруши автономността на журито, но пък желаейки да потуши скандала, разпорежда отхвърлените картини да бъдат изложени в т. нар. „Салон на отхвърлените“, за да може публиката да прецени качествата им и да подкрепи или бламира решението на журито. Както всичко ново и алтернативно, Салонът на отхвърлените буди голям интерес и дори надминава като брой посетители академичния Салон. Разбира се, неодобрението, недоумението и подигравките не са спестени, но – така или иначе – любопитството и симпатията към младите артисти са налице. Ражда се ново направление. Що се отнася до названието – то идва от картината на Моне „Импресия. Изгряващо слънце“, изложена на първата изложба на новосъздадената "Кооперативна и анонимна асоциация на художници, скулптори и гравьори" през 1874. Названието е всъщност подигравка с художниците, хрумнала на журналиста Луи Льороа. Историята често се шегува и така дребната закачка на Льороа се превръща в наименование на група художници, а впоследствие – на цяло художествено движение.


Защо граф и графиня Алмавива съществуват без любов? Защо дон Джовани изпепелява тези, които докосва с безлюбовните си обятияКакви са характерните му белези? Както вече споменахме – отказ от „обективно“ представяне на света, подчинение на рисуването на субективните импулси и поглед; отказ от застинали митологични и исторически сюжети, дори в някакъв смисъл – безсюжетност; почти пълно отхвърляне на черния цвят, волна и свежа употреба на ярки, звучни цветове, нови правила на съчетанието им; рисуване с широки, спонтанни, напластени, смели мазки, което създава впечатление за пронизани от светлина изображения – понякога нежни, друг път – дръзки и брутални; дебнене и изследване на различните видове светлина, на цветовете на светлината, на сенките, отблясъците, на аурата и полагането им на платното; интерес към спектъра на светлината, към неговото разпадане и пренареждане; разбирането за нееднородността на отделния цвят и последвалото от това тънко наблюдение над съставящите го формати, композиции с изместен център, фрагменти от цели обекти – типично за Дега с неговият поглед сякаш през ключалка; неясна граница между фон (на който се отдава огромно живописно значение) и фигури; неглижиране на очертанията, тоест на контура. Жива, трептяща, сякаш непосредствено уловена в мига на виждането живописна фактура. Не на последно място – вглеждане в поезията на ежедневието, неуморно преработване на заобикалящия свят чрез четка и палитра, ненаситно преследване на неуловимото, изменящото се (да речем, пейзажните серии от едно и също място, но при различно осветление, в различни дни и атмосферни условия, в различен час, типични за Клод Моне, или безкрайното вглъбяване на Реноар в изображенията на голи тела, т. нар. nue). Интересът към екзотичните култури със специфичните им изобразителни техники… и още, разбира се, но този немалък списък сякаш е достатъчен засега. Импресионистите не са военно подразделение и различията между отделните художници не са никак малки – затова и животът на групата им в строг смисъл не продължава дълго – противоречията надделяват, а и голяма част от бившите „отхвърлени“ стават „добре дошли“ в Парижкия голям Салон. Всеки от тях обаче е сложил своята неповторима мазка в огромната картина на това художествено направление. Което неусетно иззема художествената власт от академиците и реалистите и става господстващо за определен период.

„Импресионизъм“ често и не съвсем прецизно се отнася и до други направления в изкуството на късния ХІХ и ранен ХХ век. Да не говорим, че изобщо названието се превръща в марка за нещо изобщо модерно, нетрадиционно, пикантно-неясно. Тук можем да говорим за символизма в поезията, представен най-вече от алхимика на думите Стефан Маларме с идеята му за чисто изговаряне без означаване и за абсолютен текст; метафизичен поет на тайната и намека, на скритото значение и интуитивното му постигане. За опияняващите, намиращи се на кръстопътя на слово, музика, изображение поезии на Пол Верлен и Артюр Рембо. За невъздържаните, екстатични видения на Шарл Бодлер.

Импресионизмът в литературата се отнася до къси, високо лирични творби, които целят да предадат по възможно най-лаконичен и непосредствен начин чистото преживяване на мига, сякаш стоящото извън времето моментално схващане на заобикалящото, съставено – подобно на художниците-импресионисти – от най-фини „мазки“ на съзнаващия разум. Отхвърляйки епичния, разгръщащ се разказ, писателите-импресионисти концентрират видяното и преживяното в лишения от протяжност момент на съзнаването. И се опитват – въпреки абсурдността на задачата – да предадат това със средствата на разказа.


За импресионизъм в областта на музиката трябва да се говори крайно предпазливо и дори в условно наклонение. По природата си музикалното изкуство е разгръщащо се във времето, протяжно, повече изкуство на мисълта, отколкото на сетивата; повече изкуство на „Единия Бог“, отколкото на пантеона. Повече изкуство на паметта, отколкото на непосредственото впечатление, повече „изкуство“, отколкото спонтанност. Но, разбира се, няма да вървим срещу общоприетото понятие, а ще се опитаме да разберем как и доколко музиката може да е „импресионистична“. В стремежа си към еманципиране от доста сивия академичен стил, господстващ не само в изобразителните изкуства, но и в музиката на Франция от ХІХ век, няколко млади композитори (отначало само Ерик Сати) се обръщат към художниците импресионисти за нови идеи и вдъхновение. Чрез мостовете на по-близките или по-далечни аналогии, двете изкуства намират път едно към друго. „Да чуваш светлината“ – това изречение на Маларме показва ясно един от тези мостове. Да се освободиш от тежките конструкции на класическия стил с неговите императиви за развитие, конфликт, тъмен психологизъм, патетични жестикулации, предварително зададени формални схеми – ето едни от най-важните задачи на музикалните импресионисти. Естествено, че без форма музиката е немислима – ала тук е търсена форма, която е родена от самия материал на звука, от неговото разпластяване, от изригването на съставящите го акустични цветове. Неслучайно при Дебюси – вероятно най-чистия музикален импресионист – почти не можем да открием класически форми – с изключения на ранния му Струнен квартет и много късните три сонати, в които обаче формата е видяна през окото на импресиониста.

Естествено е, че и без мисъл никое изкуство не може – дори музиката – но импресионистите желаят не описателна, развиваща се по тесни насочени коридори мисъл, а такава, която запазва в себе си свежестта на хрумването, жизнерадостта от момента на раждането. До голяма степен композиторите се опитват да строят цветни звукови храмове, без патетика да излагат бавно разкриващи се пред слуха ни тонови пейзажи. Макар че музикалната същност е в това да развиеш, да обработиш и да насочваш музикалния разказ, не бива да забравяме, че в началото все пак е шокът на впечатлението, зърното на непосредственото хрумване. Просто казано, в пиеса със заглавие „Градини под дъжда“ не бива да се очаква музикален превод на тропането на дъждовните капки, нито каталог на растенията в някакви хипотетични градини или описание на щетите, нанесени от дъжда върху тях. Не, тук имаме образ на градини под дъжда, отпечатък от чувството, което те пораждат в душата на артиста, тук имаме сложното, неразчленимо единство на спомен, впечатление, разказ, порив, забрава, меланхолия… „Градини под дъжда” впрочем, е заглавие на третата пиеса от клавирната сбирка „Естампи“ (отпечатъци!) от Дебюси. Уталожените впечатления стават основа за интензивна композиторска работа. Не бива да имаме погрешното впечатление за музикалния импресионизъм като нещо неясно, блудкаво, тлеещо, разлято. Напротив, тъкмо Дебюси, Сати и Равел са сред най-изобретателните и изтънчени майстори на микроскопичните детайли, звукови „мазки“ и на най-деликатно изработените преходи в историята на музиката. Важно е все пак не дали заплененият от красотата на даден миг композитор се е втурнал към нотния си бележник с Гьотевия вик: О, миг поспри…, а дали ние, слушателите ще усетим и ще се насладим на този прекрасен миг, благодарение на специфичните усилия и майсторство на композитора. Композиторите-импресионисти, както и техните колеги-художници имат за обект на вдъхновение природата, времето; може да се каже, че те преработват музикално природните гледки и феномени; дарени са да чуват звуковата същност на заобикалящите ни, привидно неми неща.

Силно влияние върху музикалните импресионисти оказват и символистите – техните текстове най-често лягат в основата на техните вокални произведения. Понятието „импресионизъм“ в областта на музиката свързваме най-вече с две светли имена – Клод Дебюси и Морис Равел. В светлината им избледняват други имена, като Ерик Сати например, или Шарл Кьоклен, Деода дьо Северак, Пол Дюка, Ернест Фанели, Андре Капле,рядко се отбелязват импресионистичните влияния върху късните творби на Ернест Шосон, групата на английските импресионисти. Ранният Барток и влиянието на дебюсизма, Скрябин и импресионистите, атоналните миниатюри на Антон Веберн на кръстопътя между символизъм, експресионизъм и импресионизъм… Но за всичко това – по-нататък…

 

Образователни материали

Клод Дебюси:
Биография

Клод Дебюси:
Детски ъгъл

Клод Дебюси:
Следобедът на фавн

Мориc Равел:
Биография

Морис Равел:
Дафнис и Хлоя

Морис Равел:
Гробът на Купрен

Морис Равел:
Майка ми Гъската

Морис Равел:
Alborada del Grasioso

Концерт "Приказка за Малкия Принц"

Максим Ешкенази, диригент, живее и работи в Лос Анжелис и отдава голяма част от енергията си на работата с млади музиканти. Той е музикален директор и диригент на Камерния оркестър, Музикален директор и диригент на Симфоничния оркестър на училището за сценични изкуства Колбърн, както и асистент диригент на Оркестъра на Консерваторията Колбърн.

 

  • Максим Ешкенази

    Love Story, Фортисимо Фамилия

 

Иван Юруков,четец, завършва НАТФИЗ през 2004 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. От 2005 г. е в трупата на Народния театър. През този театрален сезон участва в спектаклите „Престъпление и наказание”, „Балът на крадците”, „Идеалният мъж”, "Осъдени души", „Мизантроп”, „Полет над кукувиче гнездо”, „Слуга на двама господари”.

 

  • Иван Юруков

 

Богдана Трифонова е водещ в сутрешното шоу на БГ Радио – Стартер, а преди това се е подвизавала в телевизията – „Часът на мама“, „Денят е прекрасен“ и „Кръгове“.

Някъде малко преди това пък е казвала времето по Нова телевизия. Завършила е куклено актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на проф. Дора Рускова. Разказа ни, че когато е правила „прощъпулка“ на сина си е сложила на масата с предмети една дълга пръчка, защото много искала, когато порасне да стане диригент. Той обаче не избрал пръчката… Като малка е ходила на балет, а в къщи постоянно танцувала пред огледалото. Сега, това, което най-много обича да гледа са танците. Всякакви танци. И ако някой я попита – "каква искаш да бъдеш, ако можеш да променяш веднага всичко", ще каже – танцьорка. Специалния Fortissimo Блиц за официалния сайт на Фортисимо Фамилия може да прочетете тук

 

  • Богдана Трифонова

 

ЕКИП

Максим Ешкенази

Създател на
Фортисимо Фамилия

Светлина Терзиева

Директор
Фортисимо Фамилия

P:
svetlina2222@gmail.com

Александър Чобанов

Сценарист
Приказка за Моцарт и Малкия Ото

achobanov@gmail.com

Драгомир Йосифов

Автор материали
Приказка за Моцарт и Малкия Ото

Аудио и видео файлове

Debussy - Doctor Gradus ad Parnassum
Виж видео файл

Debussy - Jimbo's Lullaby
Виж видео файл

Debussy - Serenade for the Doll
Виж видео файл

Debussy - The Little Shepherd/Children's Corner Suite
Виж видео файл

Debussy - Golliwogg's Cakewalk
Виж видео файл

Claude Debussy - Prelude to the Afternoon of a Faun
Виж видео файл

Maurice Ravel: Le Tombeau de Couperin Mov 1. Prelude
Виж видео файл

Maurice Ravel: Le Tombeau de Couperin - Menuet
Виж видео файл

Maurice Ravel: Le Tombeau de Couperin / IV.Rigaudon
Виж видео файл

Maurice Ravel: Daphnis et Chloe / Lever du jour
Виж видео файл

Maurice Ravel: Alborada del gracioso/Barenboim
Виж видео файл

Maurice Ravel: Ma Mère l'Oye/Le jardin féerique
Виж видео файл

Maurice Ravel: Ma Mère l'Oye/Laideronnette, Impératrice des Pagodes
Виж видео файл